30-годишният Кирт сподели смесените си емоции в специален материал за SPIKES.
"Трябваше да е най-добрият момент в кариерата ми, но беше един от най-тревожните. Никога преди не бях изпитвал подобно нещо. Когато трябваше да има чувство на радост, имаше толкова много стрес. В Доха миналия октомври спечелих сребърен медал в копието, но рамото ме болеше много. В петия опит изскочи от капсулата след моето хвърляне и се извади. Вместо в шестия опит да се боря за златото, всичко което можех да направя, е да задържа среброто.
Направих го, но никога не съм си мислил, че ще се чувстам така, след като спечеля първия си медал от световно първенство. Две седмици по-късно трябваше да се подложа на операция и трябваше да се боря с времето, за да се върна за Токио. Това беше напомняне колко бързо всичко това може да ти бъде отнето. Стигането до този етап беше мечта отдавна. Винаги съм искал да бъда спортист, но едва в университета реших, че може да го направя като състезател в хвърлянето на копие.
Баща ми беше треньор на едноместни шейни, който беше ходил на Зимни олимпийски игри два пъти. Аз исках до известна степен да следвам стъпките му. В Естония децата пробват възможно най-много спортове в първите години и ние ги насърчаваме да не се специализират само в един.
Правих всичко като тийнейджър и се фокусирах върху скока на височина и копието до университета. От ранна възраст бях доста добър с хвърлянето на неща - скали, топки, каквото и да е, но отне доста време, за да има успех в копието. В началото не можех дори да спечеля медали на регионални първенства. Но магията на тази дисциплина е колко техническа е тя. Винаги можеш да подобриш резултатите си. През 2013 г., когато хвърлих 79 метра, започнах да вярвам, че това може да е моята професия.
Но на следващата година направих голяма грешка - претренирайки. През тази година имах някакви лични събития в живота си, но въпреки това тренирах по-силно от всякога. Изгубих апетита си, отслабнах много и имах проблеми със съня. Моите резултати се влошиха и това беше голям урок за бъдещето. Повече невинаги е по-добре.
След като завърших университета, се концентрирах само върху копието и през 2015 г. разбрах какъв вид тренировки ми подхождат. Резултатът беше голям личен рекорд - 86.65 метра.
През 2016 г. старият ми треньор отиде да работи в друга област, така че започнах нова уговорка. Тренирах с приятел от детството - Марек Вистер. Израснахме състезавайки се заедно и той ме познава от 10-годишен. Няма нищо, което не можем да кажем един на друг и поради това той ме разбира дълбоко - като психолог.
Другият ми треньор Индрек Тустит пише тренировъчните планове и той също е физиотерапевт, така че познава добре тялото ми - какво може да се справи и какво не може.
Преди няколко години Марек ми даде прякор (Southpaw - базиран на филм за боксьор левичар). Винаги съм харесвал това име и предполагам, че за много хора моят стил на хвърляне е нетрадиционен.
След като пуснах челюстта, винаги оставях тялото си да лети и да пада на земята. Не помня как точно започна, но с годините станах експерт в приземяването по този начин. Често имах драскотини, но никога не съм се наранявал сериозно. Никога не го правя в тренировките, но на състезания нещо ме кара да се чувствам сякаш хвърлянето е по-дълго.
Но като състезател в хвърлянето на копие никога не си напълно доволен от техниката си. Всяка година поглеждам назад и мисля, че предишната година не е била толкова добра. Опитвам се да мисля и да намеря някакъв начин да бъда по-добър - по-плавен, по-стабилен. Последните три или четири години бях доста добре със здравето, така че това ми помогна да овладея техниката, правейки много, много хвърляния от пълен разбег по време на тренировки и работа на високи скорости.
Най-голямата грешка е, че често не държа върха на копието близо до очите си, оставям го да се отклони от главата. По този начин ъгълът на хвърлянето не е идеален. Ако успея да оправя това, знам, че хвърлянето ми ще се подобри.
Отивайки в Доха миналата година, не исках да го казвам на глас, но целта ми беше да спечеля медал. Бях хвърлил над 90 метра два пъти през лятото, но по времето, когато дойде световният финал, не бях най-добрият. Тялото ми беше доста уморено и на финала хвърлих най-добър опит от 86 метра, което беше достатъчно добро за сребро. Мисля, че дългият сезон в крайна сметка причини контузията.
Вече минаха девет месеца от операцията, но все още усещам ефектите. По време на операцията те направиха раменната капсула по-силна, по-стегната, така че е по-малко вероятно да се изкълчи в бъдеще. Рехабилитацията беше бавна и толкова лоша, колкото и да се каже, като се има предвид какво се случва в света, за мен беше добре, че има още една година за подготовка за Токио.
Вече се връщам, като хвърлям копие и всеки ден започва да лети малко по-далеч."
0
