Селекционерът на националния ни тим по волейбол Пламен Константинов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. В България напоследък този пост изглежда по-горещ дори от този във футбола. Причината е ясна – от високите ни момчета продължават да се чакат престижни класирания в големите надпревари. Мечтите за медал от световното първенство в България догодина са свързани именно с Константинов и неговите играчи.
- Здравей, Пламене! Започваме с малко черен хумор – ако беше в четворката на европейското първенство, нямаше да слезеш от екран, а сега можем да си поговорим спокойно…
- Мисля си, че в крайна сметка може да има и положителна страна некласирането, ако си извадим правилните изводи. Има над какво да се направи анализ на цялото лято, а не само на европейското първенство. Има нюанси и повторения на идентични ситуации в Световната лига, които се повториха и на европейското. Най-вече е свързано с мачовете, които ни осигуряваха класиране във финалната фаза. Ако погледнем реално двата мача, които бяха ключови за класиране във финалните фази на двата турнира – с Аржентина и със Сърбия, ще забележите невероятна прилика в подхода, настройката и играта на определени състезатели. Според мен там трябва да се търси промяната. Ние от щаба и федерацията трябва да анализираме защо се получават такива ситуации и къде са проблемите на отбора.
- Реално колко далече сме от медалите на еврофинали – в София преди две години и сега след Полша?
- В общи линии на един мач разстояние. При финалите в София разликата беше, че този мач ни даваше титла. При спечелване на полуфинала срещу Франция мисля, че не можеше да загубим в София финал срещу Словения при цялото ми уважение към този отбор, който има страхотен прогрес в последните две-три години и това е безспорно. Този мач можеше реално да ни доведе до най-големия резултат в историята на българския волейбол. Бяхме много близо, но за съжаление в един ден като че ли загубихме всички медали – и възможността да спечелим европейското първенство, и мача за бронза с Италия. Може би липсва изявяването на лидер, и то в ключови моменти във важните мачове. Като че ли от тази група състезатели, които имаме в момента в националния отбор, никой не проявява в такива моменти лидерските качества.
Много често се получават ситуации, в които в края на геймовете, когато са най-важните точки, не решаваме нещата в наша полза. Това донякъде идва и с опита. Има състезатели, които нямат този опит в националния отбор. Опитах се да наложа и някои млади момчета, които безспорно имат качества, но все още нямат опит на такова ниво. Това се видя и на самото европейско първенство. Естествено хората гледат мачовете, но в периода на подготовката преди самото първенство и контролите имаше ситуации, в които някои от младите показваха невероятни качества. Например Розалин Пенчев, който беше в страхотна форма, но не можа да разкрие потенциала си и в мачовете на европейското първенство, но трябва да извърви този път. Няма друг начин – трябва да му се дава шанс.
- Направи ли компромис с някой волейболист да го вземеш на европейското първенство в Полша?
- Не, от тези, които имаха желание да играят в националния отбор, отидохме с най-доброто към момента. Не успяхме да извлечем максимума от някои състезатели. Това най-вече е свързано със спортната им форма. Имаше съпътстващи проблеми, които пречеха за пълноценна подготовка на някои момчета. Един от факторите бе травмата на Виктор Йосифов, който това лято не можа да влезе в добро състояние, а той е важен играч и капитан на отбора, ключов състезател. Дойде с контузията от Италия и почти цяло лято целият медицински щаб се занимаваше с този проблем. Естествено това му пречеше да бъде максимално натоварван и се отрази и на играта му. Другият момент е свързан с най-опитния в състава за европейското първенство Тошко Алексиев, на който просто не му стигна времето за подготовка, за да влезе във форма. Моето мнение е, че на състезатели над 30 години колкото време почиват, минимум същото време им трябва за подготовка, за да върнат формата си.
- Това отнася ли се за Теодор Салпаров?
- Теди игра цялата лига, докато Тошко реши да я пропусне и да се включи в подготовката за европейското първенство. Това беше разликата. Тези, които искат да играят на световното първенство, трябва да играят и в Световната лига. Без компромиси и без почивки, защото това се отразява и на спортната форма в края на лятото.
- Когато съм слушал твои изявления, съм оставал с впечатлението, че постът старши треньор на националния отбор по волейбол носи повече бодли, отколкото рози. Така ли е?
- Честно казано много по-трудно се работи в националния отбор, отколкото в клубен отбор. Нямаш същите инструменти и възможности за влияние върху състезателите. В последните години всичко опира до желанието на състезателите и това до някаква степен влия на резултатите, пък и на работата в националния отбор, която е свързана с многократно повече компромиси, които трябва да се правят. Но компромисите не винаги са най-доброто решение.
- Някога имало ли е наистина единомислие в отбора? Ти загатна наскоро, че все нещо се дели. Нашите впечатления също са такива още от олимпиадата в Атланта през 1996 г., където президентът не говореше с играчите, играчите с треньора, а треньорът с президента и въпреки всичко със съдии ни извадиха от финалната четворка… Това традиции ли са в българския национален отбор?
- Да, свързано е и с нашия манталитет. При нас свободата много често се обръща на свободия. Ние нямаме граница или самоконтрол – сами да си наложим да спазваме някои правила. С малки изключения по-добрите резултати се постигат, когато има ред и твърда ръка, но в годините на демокрацията това е все по-трудно. Според мен изобщо не влияе добре тази грешно разбрана демокрация.
- Евро 2017 бе белязано от гръмовни изненади. Мислил ли си какво щеше да се случи, ако България беше отпаднала, както Полша на осминафинал пред 60 хиляди зрители?
- Да, наистина за Полша е много лош резултат. За тях европейското първенство завърши по най-лошия възможен начин. Интересът към волейбола там е огромен. Те правят някои промени в отбора и се опитват да вкарат по-млади състезатели за новия олимпийски цикъл.
- В България какво щеше да се случи при идентична ситуация? Щеше ли да има „стрелба“ по отбора?
- Щеше да е национална катастрофа, но ние сме свикнали. Ако се занимаваш с тази работа, трябва да знаеш, че сме народ на крайностите. Не трябва да се обръща внимание на всички реакции. Особено за нашите географски ширини това е нещо нормално.
- Имаме световно първенство догодина – ще направим тест. Дай Боже, да сме в другата крайност…
- Аз искрено се надявам да не се налага да направим този тест, който направи Полша тази година. Нека да е в другата крайност.
- Кои треньори и кои играчи в съвременния волейбол ти импонират най-много?
- С много специалисти съм работил през годините, наблюдавал съм отборите им. От всеки може да се вземе нещо. Безспорно Резенде успя да извлече максимума от бразилския национален отбор в продължение на толкова години и то с различни състезатели. А винаги бе под напрежение и със задължението да печели всеки път, защото при Бразилия второто място винаги е провал. За мен това е един от примерите в треньорската работа и можем само да се стремим към това ниво. На клубно ниво нека да отбележим и наши специалисти. Безспорно Радо Стойчев, който постигна невероятни резултати с Тренто, недостижими в близкото бъдеще от други треньори. Така че и ние можем да се гордеем с наши специалисти.
- След като стана старши треньор, колко приятелства с твои бивши съотборници развали?
- Не обичам крайностите и не обичам да си развалям отношенията заради работата. Направил съм доста компромиси. Може би не „развали“, а „охладни“ е по-точната дума, защото в крайна сметка трябва да оставиш една дистанция. Не можеш вече да си толкова близо със състезатели, особено с такива, с които си играл. Това е едно от най-трудните неща за един треньор – да бъде треньор на състезатели, с които е и играл, защото те са те възприемали по различен начин като съотборник и колкото и да се стараят и двете страни да намерят баланс и да променят това нещо, не е толкова лесно. Винаги се достига до „охладняване“. Понякога има недоволство, чувство, че отношенията се развалят, но успявам да намеря баланс, за да не се стига до крайности.
- Доволен ли си от това как върви твоята треньорска кариера – суперкупа на Турция начело на Зираат Банк, финал с Губерния в турнира на CEV, трето място в първенството на Русия със сегашния ти тим Локомотив (Новосибирск), четвърто на еврофиналите с България? Как оценяваш всичко това?
- Като клубна кариера за годините, в които работя като треньор, мисля че нещата ми вървят в позитивна насока. В момента съм треньор на един клуб, който като организация ми импонира най-добре от досегашните ми отбори. Тръгнах от по-ниско ниво на клубове и постепенно се опитвам да се изкачвам все по-нависоко. Говоря най-вече за всичко, свързано с организацията на един клуб, защото това е изключително важно. Изкарах един период в Губерния (Нижний Новгород), където резултатите изпреварваха многократно организацията на самия клуб и естествено всичко завърши не по най-добрия начин. Просто клубът не издържа на резултатите на самия отбор. Затова си мисля, че е много важна организацията на цялата работа, ако щете и в националния отбор. Има ли добра организация, това дава добри резултати. Доволен съм от клубната ми кариера. За националния отбор си мисля, че има повече за какво да съжалявам за тези малко над две години, отколкото да се радвам и да се гордея. Аз съм по-критично настроен към резултатите си в националния отбор.
- Ти си от волейболно семейство на национали – баща ти Георги Константинов и майка ти Ева Дойчева, а по-големият ти брат Юлиян е известен оперен певец и риалити играч. Чувал ли си го някога да изрича, че е било по-добре да продължи с волейбола?
- Говорил съм си с него на тази тема, но той не става за волейбол най-вече като характер. Той е за индивидуални спортове – сам със себе си и против всички. Още в юношеските години това бе един от проблемите във волейбола. Убеден съм, че тези мисли не минават през главата му. Волейболът не е неговото. Той си върви по пътя и в посоката, която му носи удоволствие, а не го гледа само като работа. Музиката не е само операта, има една слабост – китарката, хард рока… Това му носи удоволствие. Не мисля, че щеше да направи голяма кариера във волейбола.
- А ти никога ли не си искал да станеш музикант или оперен певец?
- Аз нямам тази дарба като брат ми. Многократно са ме питали – не пееш ли, не свириш ли… А аз не обичам да се пробвам в неща, за които считам, че не съм достатъчно добър. Безспорно нямам неговата дарба, макар че сме гласовита фамилия. И баща ми припява, особено на маса, но има разлика между пеенето на маса и пеенето на сцена.
- Играл си в Италия, Франция, Гърция, Русия, Полша – къде има най-добри условия за волейбол?
- През годините условията се променяха. Трябва да се нагаждаш в зависимост от пазара и икономическата ситуация. В общи линии се въртят в един кръг, но постоянно има измествания от едната посока към другата. Имаше периоди през 90-те, в които Италия беше „меката“ на волейбола. Всички искаха да играят там, а беше изключително трудно да попаднеш в отбор от А1, особено за млади състезатели. Беше мечта! След това Полша, Русия, Франция, която винаги е в едно стабилно състояние, но никога не се надскача и никога не отива надолу. Гърция е големият потърпевш от кризата. Покачването като ниво в този регион може би отиде в Турция, която направи големи инвестиции във волейбола.
- Спомена Гърция, там си играл в седем отбора, а с четири от тях си шампион. Преди време Люпко Петрович каза в „Код Спорт“, че „най-добре се живее у гръцко, стига да имаш пари“…
- Абсолютно подкрепям мнението на Маестро Петрович. Отлично е анализирал ситуацията. Поне от това, което съм обиколил, наистина най-добре съм се чувствал в Гърция. Но не само с начина на живот, а специфично за Гърция е, че техните големи футболни клубове, развиват и баскетбол, и волейбол. Феновете подкрепят отборите и никъде другаде не съм играл в такава атмосфера.
- Тогава ли беше най-щастлив в кариерата си?
- Мисля, че да. Най-хубавите моменти съм ги изживял в Гърция.
- Най-големият ти кошмар е ясен – Пекин 2008 и онази измислена афера с допинг пробите. Никой не ни търси, ние сами се навираме между шамарите. Има ли десет години по-късно какво да кажеш по тази тема?
- Най-обобщено това е малшанс, свързан с много фактори – преход, липса на пари и т. н. Ако имахме и тогава, а и сега, нормални лаборатории, които за две минути да кажат кой състезател е „чист“ и кой не… А не да се започнат някакви съмнения – ако, дали, не сме сигурни… Тогава нямаше да се стига до такива ситуации. Едва ли може да се добави нещо ново.
- Също една предъвквана тема, но все пак – десетки хора, включително и ти, говорихте с Матей Казийски да се завърне в националния отбор, но не трябваше ли да се говори по въпроса с Радостин Стойчев?
- Матей не пожела да направи крачка към националния отбор най-вече, защото зае позиция. В интерес на истината прави чест, че отстоява позицията си. Отделен е въпросът дали решението е правилно. За мен това е грешен избор. Това не е работа на един състезател и не е това начинът да се променят нещата. Мисля си, че той имаше желание да играе в националния отбор, но…
- Не говориха с Радостин Стойчев.
- Не е свързано с Радостин Стойчев според мен. След самия скандал ключовото не е в Радостин. Според мен Матей не искаше да направи крачка назад и да се отметне от думите си.
- А ти в какви отношения си с Радостин Стойчев?
- Познаваме се от повече от 25-30 години. Играли сме един срещу друг, засичали сме се в националния отбор. Имаме добри отношения. Не сме първи приятели и не си говорим всеки ден, но имаме нормални взаимоотношения. Нямаме някакви конфликти, независимо, че имаме различни позиции по различни теми.
- А с Мартин Стоев?
- Мартин ми е бил и треньор, били сме и съотборници. През годините, в които сме работили, отношенията ни са били нормални.
- С кого си най-близък във волейбола?
- Имам близки хора, но специално сред по-изявените спортисти и сега треньори, това е Даниел Пеев. Играли сме заедно в националния отбор, сега сме в един треньорски екип в представителния тим. Може би той е един от най-близките ми хора във волейбола, но има и други.
- Трансферът от 600 хиляди евро платен за теб от руския Газпром на полския Ястржебски още ли е най-големият?
- Не, не е най-големият. Ето, Матей в Япония направи по-големи договори, по-силни цифри се въртят. Последните години има доста състезатели, които играят за такива суми. Не е някакъв рекорд. Може би за онези години е топ цифра, но сега има доста състезатели, които играят за тези пари. Включително тази година Цветан Соколов имаше предложения да смени италианския Мачерата за руския Зенит и цифрите със сигурност са над тези, но просто Мачерата отказа да преговаря.
- Още ли държиш на мнението си, че заради постоянните си митарства не си за семеен живот. Докога ще издържиш?
- Продължавам да мисля, че е така. Човек прави избори в живота си и най-вероятно съм избрал и продължавам да избирам кариера пред семеен живот. Не винаги, но много често едното пречи на другото. Имам доста примери около мен за набързо сключени бракове от съотборници и приятели точно по този път, още играейки и обикаляйки света. Връзки, които се развиват много бурно за кратко време, необмислени и недооценени, които за съжаление в голям процент от случаите завършват с ранна раздяла. Шегувам се на тази тема и казвам, че директно ще отида на втория брак. Просто първия го пропускам.
0
