Само се заблуждаваме

Естествено, че няма никаква база за сравнение между България и Швейцария. Едва ли някога ще може да ги стигнем по жизнен стандарт и социална политика. Но поне във футбола може да опитаме. Защото преди години те бяха на светлинни години от нас, а сега излиза, че ролите са разменени. Умишлено избрах да дам за пример точно Швейцария и по-точно как се работи с младоците в школите. Малка страна, която не се слави с кой знае какви футболни таланти, но в последните години клубният им футбол доста просперира. Неслучайно имат футболисти като Шакири и Джака. Всичко това се дължи на много работа.

За държава като Швейцария не е толкова голяма изненада, че разполага с отлични условия за развитие на футболистите. Там във всяка една сфера е така. Само за информация - на тренировъчната база на Базел успях да преброя 18 терена, като поне половината от тях бяха с осветление. Спирам дотук с кампа, тъй като всички сме наясно, че белите държави предоставят отлични условия за подрастващото поколение. По-силно впечатление ми направи концепцията за развитие и работата с младите таланти.

Там всичко е планувано за години напред. Вижте само откъде се започва. На първо място не се допускат родители по време на тренировките. Естествено, тяхно право е да закарат децата си и да ги изчакат, но това се случва извън базата. Или в най-добрия случай в кафенетата. Това някой родител да започне да прави разбор и да крещи от оградата по детето, е недопустимо. Не както в България, та да се чуди малкият кого да слуша по време на заниманието - треньорът или болезнено амбициозния си настойник.

В Швейцария не им пука кой с колко пари разполага и с каква кола е дошъл, важното е детето да е талантливо. И с лимузина да го оставят, никой няма да разбере, защото ще е далеч. Родител да предложи рушвет на треньор?! Немислимо. Ще го освидетелстват. Но със сигурност специалистите не взимат по 800 лева.  

Прави се график и всяка една формация се готви на отделен терен. Доста често се случва момчетата от една група почти да не се срещат по време на тренировка. Причината е, че се залага доста на индивидуалното обучение. Отборът се събира, когато има предвидени разигравиния, тактическа подготовка или двустранна игра. През останалото време всеки работи да усъвършенства уменията си, или да изчисти слабостите. Едни бият удари, други залагат на пасовете, трети на шпагатите и позиционирането, и т.н, и т.н.

Няма никакво разпиляване и грешен подход. Треньорите се стараят така да провеждат тренировките, че те да бъдат близо до ситуациите, които изникват по време на мач. Сухото тичане почти липсва. В Базел например още от малки пускат момчетата един на един, или двама на двама и започва надиграване. Не се тича по-малко, но е по-приятно и далеч по-полезно. Не както в България - за да имат физическа подготовка, здраво тичане без топка. И после като я видят, не знаят какво да правят. Освен това не могат и да тичат, защото заради грешната подготовка организмът и мускулатурата им не познават подобед род натоварвания.

Когато например се бият удари, тимът се разделя на няколко групи, които стрелят в различни врати. Това се прави, за да може всеки състезател да отработва точността на изстрела си колкото се може повече пъти. Все пак една тренировка не трае цяла вечност, а е от порядъка на 80-90 минути. И ако 20-25 играчи се редят на опашка, докато минат по няколко пъти, заниманието ще свърши. Но тази методика няма как да бъде внедрена в повечето школи в България, при положение че няколко формации се готвят на един терен.

В школите в Швейцария не правят трагедии от загубите и крайното класиране. Разбира се, че се стремят към победата, но не на всяка цена. Не е от жизнено значение да си първи в първенството.
Много по-важно е да успееш да създадеш и пласираш качествени футболисти за първия тим. Стигало се е дотам швейцарската федерация да се намесва и да праща наети от тях специалисти и диетолози, когато виждат, че даден футболист е талантлив, но има проблем и в клуба не могат да му помогнат.

По време на тренировки, а дори и официални мачове, наставниците не разрешават на своите подопечни да ритат безцелно топката. В Базел един специалист каза на играчите си следното:

"Не ритайте топката на посоки, защото после пак трябва да се борите да я отнемете. Няма да свърши светът, ако ти я отнемат и ти вкарат гол. Важното е да се научите да играете футбол. Нали затова е тренировката. Един път няма да стане, втори път няма да стане, но ще дойде момент, когато нещата ще се получат".

Има и още нещо интересно. В Швейцария почти не връщат момчетата, които имат желание да тренират, но нямат талант. Тези, които не стават, продължават да се готвят, но се формират отделни групи. Те се познават отдалеч, тъй като всеки от футболистите е с различен екип. В тях не се инвестира, но не им се забранява да тренират на базата...

Развитите футболни държави са измислили правилен подход и за най-малките. В Испания напремир, децата, които тепърва започват да се учат да играят футбол, не се задържат на терена повече от 5-10 минути, тъй като всички знаем, че едно дете трудно се концентрира за по-дълго време. След всяко упражнение малките се освобождават и след като си поиграят на близката площадка, стартира следващото.

Хората са го измислили. Просто трябва да го прекопираме. Дори и в по-малък мащаб. Но за това трябва преди всичко да имаме желание. Оттам се започва. Само с приказки и сладки обещания не става, което е жалко. България е футболна нация и се раждат повече таланти от Швейцария, но ги съсипваме.